Мама

Тази статия ще бъде посветена на най-важният човек в живота ми, човекът който ми е давал всичко безрезервно и изпълнено с любов - моята майка. Последните 4 години се сближих изключително много с нея, вече не е само моя майка, а и моя най-добра приятелка. Обичала съм я, съм я уважавала и слушала цял живот, но когато мама се превърне в приятелка всички чувства се умножават по милион.

Майка ми носи прекрасното име Мариана. Носи хипарски и рокаджийски дух. Като млада е била музикант, творец, израснала и ме заченала с ритмите на старите рок динозаври, които и аз сега слушам в захлас и се пренасям в нейните младини. Родена е в Стара Загора, но не ме е водила там все още. Завършила висшето си образование по медицина в Пловдив и е рехабилитатор по професия.

Винаги съм се хвалила с нея и защо не, тази жена си е за хвалба. Всичко, което съм и което съм научила е дошло от нея и няма да мога цял живот да й благодаря за това. Когато слушам хора да плюят родителите си и да си пожелават други се натъжавам. Натъжавам се, не защото те грешат, а защото нямат моето щастие, не могат да изпитат съвместния живот с вдъхновението, което е Мама. Никога не мога да съдя родителите напълно, въпреки че като преподавател често ги обвинявам в безотговорност и нехайност спрямо своите деца, но не мога изцяло да знам как ги възпитават. Родителят, особено майката носи в себе си тези майчински чувства, навици и жажди, но и знам, че тези чувства се губят в обществото, възпитанието, нагласата и тн. Аз лично не знам дали бих била готова някога да стана майка, защото вярвам, че не мога да бъда като моята майка. Не мога да възпитам дете така както тя ме е възпитала, не защото не виждам прекрасното й дело в себе си и сестра ми, а защото не мога да бъда 100% жена като нея. Реално ме е страх, че ще се проваля и ще я разочаровам. Не само ако стана майка, но и във всичко останало. Старая се и се боря не само заради себе си, но и заради нея. Искам да преуспея в сферата, която мен ме влече, а не в сфера, което ще ме направи богата, защото така съм възпитана и знам, че ако аз съм щастлива и тя ще е щастлива, което всъщност би трябвало да иска всяка майка за своето дете.

От тук идват и повечето проблеми между родители и деца. Но не е мястото тук да коментирам проблемите на днешното общество.

Ще ми се по някакъв начин да успокоя майка ми, че никога не съм съжалявала и няма да съжалявам, че съм послушала някой неин съвет, или че ме е тласнала в някоя посока, чисто майчински. Ще ми се да знае колко много съм й благодарна и колко много ценя това, което ми е дала и продължава да ми дава, но не мога само чрез думи... "Как да кажа, мамо, колко те обичам?" От дете ми е останала тази част от детската песничка...

Спомням си екскурзията ни до Копривщица. Бяхме само двете. Тръгнахме много рано сутринта и изкарахме цял ден. Запознахме се с група китайци, обиколихме всички музей, хапнахме омлети, намерихме си коте, пихме турско кафе и се наснимахме. Този ден беше истински щастлив и седи като ярка филмова лента в главата ми и никога няма да избледнее.
Не бих казала, че това е най-щастливият ми спомен с Мама, защото всеки път, когато излезем на кафе и си поговорим, аз се утешавам и се чувствам по-спокойна.
Обичам усмивката й, остроумието й, непукизма й, оптимизма й, борбата й. Мама...

Надявам се, който прочете тази статия да се сети за своята майка, да се сети за най-прекрасните мигове с нея, да си представи усмивката й, смеха й, милувката й, утехата й и да й се обади (ако не е наоколо) и да й каже колко много я обича. Мама обича да го чува.

Обичам те, Мамо!