"...който устои и остане, те обича истински."

Зелените й очи съзерцаваха кристалното небе. На всеки 5 минути го прорязваше самолет, а тя си фантазираше шантави истории свързани с пасажерите... От време на време си представяше, че е вътре в самолетите и пътува за някое екзотично и далечно място. Мислите й се рееха, настроението и спадаше, а думичката любов не я оставаше намира.

Искаше да си състави точно определение на думата, нещо което познава, знае, опитала е, но винаги стигаше до едно голямо "ако".  Истината беше, че схващанията и за "любов" бяха изопачени, илюзорни и трудно постижими. Според нея "любов" се изпитваше трудно, "любов" се печелеше трудно, "любов" беше от друга галактика за някои хора, а повечето от тях са се заблуждавали срещайки "любов". Не че тя самата можеше да даде точно определение придобито от опит. Всъщност тя обичаше прекалено много, прекалено често, прекалено силно и прекалено незаслужено, именно заради това знаеше, че не е човекът, който ще даде истинската информация на себе си. Другият проблем беше, че тя никога не е била обичана, или в някои от мислите й съществуваше вариант, в който е била, но никога не го е разбрала. Предпочиташе да си представя, че това е междугалактическа алтернатива до която няма да достигне в близките светлинни години.
Врата и започна да напомня за себе си и тя спря да съзерцава небето, а насочи поглед към сградата отсреща. Беше достатъчно близо, за да наблюдава хората през големите им прозорци. В един от тях долови двойка. Те спореха, викаха си, ръкомахаха влюбено един на друг, заканваха се с крачки напред, отстъпваха в опит да се откажат, но нещо ги дръпваше за яките и ръкомахането продължаваше още по-интензивно. Спора се разгорещи до такава степен, че младата двойка се сграбчиха силно и започнаха да се целуват сякаш им беше за пръв път.
Тя се стресна и извърна поглед. Усети сякаш беше получила отговор, който не беше разбрала. Изведнъж усети една пареща ръка притискаща сърцето й. Ръката стискаше и я нараняваше. С всички сили сдържаше сълзите си, но не помръдна, защото не искаше да дава повод на ръката да я нарани още повече. Вдигна лявата си ръка и я погледна. Сякаш не беше там, но пареше, изтръпваше, изчезваше и се появяваше. Вгледа се дълбоко в нея и зачака обяснението. Сякаш изминаха години гледайки ръката си, потейки се от болка и незнание. Секундата се премести, а с нея и погледа й. Потърси двойката в прозореца. Те бяха спрели да се карат, бяха спрели да ръкомахат, бяха спрели да се целуват. Стояха един срещу друг неподвижно, замръзнали, но в топло. Държаха се за ръце.
Тя разбра своя отговор... Не знаеше какво е "любов", защото никога не се беше крещяла с нея и никога не я беше държала за ръка...