Nobody fights anymore...

Хората са започнали да се предават много лесно. Не се борят за правата си, не търсят справедливост, не защитават вярванията си, не отстояват мнението си, отказват се от надеждите си, мечтите си и най-вече, отказват се от хората около тях, от отношения, от чувства. Не вярвам, че е от страх, всъщност хората са много смели, когато стане дума за бой между мъжкари в защитаване на личното его или са много смели в обидите си. Смели са в необмислянето и в "живота на ръба". Не, не вярвам, че ги е страх. По-скоро бих заложила на нетърпение. Нетърпение да изчакат, нетърпение да усетят успеха от положените усилия, нетърпение да разберат, какво мисли или изпитва човека отсреща. Може би и аз съм такъв човек - нетърпелива да сбъдна мечтите си, нетърпелива да видя резултати от нещо, което съм постигнала, нетърпелива да изпитам щастие. Но усещам, че тази моя нетърпимост само ме ограничава наистина да усетя това, което ме чака зад ъгъла, защото сякаш просто профучавам покрай него и дори не го забелязвам, а след това се гледам в огледалото с подпухнал поглед задавайки си малоумния въпрос "Какво не ми е наред?"... Всъщност много неща не са ми наред, но предполагам, че точно това ме различава от, да кажем един изкуствен интелект.

Дали се самозаблуждавам с оцветени извинения, за да преживявам дните - може би. Дали наистина съм приела недостатъците си и съм заявила пред себе си, че не те са вечната грешка в нещастието ми - не знам. Дали бих променила съществуването си, само и само да улесня живота си - сигурно. Но... аз се боря за всичко в живота си... понякога не знам дали това ме прави страхлива, незаслужено търпелива или просто малко глупава. Каквото и да сервира реалността в чинията, поне не съм се отказала от онова илюзорно клиширано щастие, заради което се пишат книги и се снимат сълзливи филми, или поне се опитвам да вярвам, че е възможно да съществува... не е задължително да съществува лично за мен, просто да е някъде там в черното и бялото.