Диагоналите и други проекти.

След изложбата "Нашите лица" се взривих от вдъхновение.
Освен, че подготвям нова изложба, за която ще разкажа по-надолу искам да споделя и един фотографски проект, който започна наистина неволно.


Посетих първата аудио изложба "Саундтракът на София" с участието на Бат Венци от Ъпсурт, Рут Колева, Мартен Роберто и любимия SAVA от Camp Sessions. Изложбата ме завладя най-вече защото аз обожавам София. Да, обожавам града, улиците му, ъгълчетата, магазинчетата, парковете, тротоарите, покривите, сградите, хората, животните, колите и всичките му звуци. Може да звучи странно, но колко от вас са сваляли слушалките си, сядали сте на Попа, затваряли сте очи и просто сте слушали случващото се около вас. Аз го правя постоянно, напоследък дори не слагам слушалки. Затова и ме грабна това, което направиха Сава и компания, защото когато сложих слушалките на Philips със звуците, които те бяха записали се почувствах все едно съм вкъщи, там където сядам, затварям очи и слушам и виждах местата, сякаш си бях там. 
Същия ден се разходих по някои от тези места. И снимах. Снимах звуците. Така и се роди "Диагоналите на София - звуци в картини" ("диагоналите" бе вдъхновено от друга история). За сега проекта е под формата, която виждате в страницата, която му направих: http://belchevaart.tumblr.com/
Идеята е снимките също да бъдат представени в изложба (не всички), която да бъде озвучавана този от тези невероятни градски звуци, но има време и не се знае по кой диагонал ще поема.
Изложбата пък, която споменах по-горе ще си е художествена и пак няма да е самостоятелна. Планът е да направя 10-15 картини вдъхновени от произведения на млади български автори и да бъде съвместен проект с тях. За сега сме двама, но вдъхновението и енергията растат. Всичко е още много неясно и много в началото затова няма да издавам нищо повече, но ъпдейтите ще летят.
Не мога и да не споделя като за финал:


Идеята обаче се разви през друго вдъхновения, което започна от черно-бялата фотография и прераства в жажда звуците да бъдат заснети на лента. За сега Диагоналите са дигитални, но планът е от другата седмица да се вселят в черно-белите ленти на една малка Minolta.

И не мога да не споделя за финал:

 След четвъртата чаша греяно вино сенките по стените на хостела заприличаха на грозни фантастични чудовища, дофтасали да водят словесни войни с нашите забравени мечти, неоправдани страхове и политически възгледи. 
Те също бяха пияни.

 С изящна котешка походка покоряваше мокрия асфалт. Светофарите й правеха път, а белите гълъби танцуваха в нейна чест. Наблюдавах пиесата й от далеч, запечатвах жестовете й и ги преигравах на ум. Искаше ми се и аз да съм актриса - като нея.

 Надрасках набързо едно изречение.
Задрасках 4 думи в него.
Преписах го.
Задрасках още 2 думи.
Вдигнах поглед и прошепнах.
"Самотна съм."

 Ромео я чакаше,
но Жулиета
отдавна 
бе заспала.

 Там живееше момичето в черната рокля на бели цветя, което всяка сутрин си купуваше дълго кафе и пакетче носни кърпички от будката отсреща. Знаех това, защото живеех в апартамента срещу прозореца й. Всяка вечер гледах сенките в прозореца. Тя много плачеше.

Гарванът спря на ръба на тротоара. Огледа се в двете посоки, а после със заешки подскоци прекоси тясната уличка. От другия тротоар се обърна и ме изгледа подразнен. Отвори клюн и изграчи някаква поема. Едгар щеше да го хареса.