През сълзи...

Дойде време за "Искрено и Лично"...
Публикацията се казва През сълзи, защото това е състоянието в което е написана.
Не е важна и е предназначена само, за да отнеме тежък товар от плещите ми, за да мога да заспя и да не сънувам кошмари.
Случват ми се страшно много емоционални приключения, от които не всичките мога да пропусна през сърцето си и душата просто така и да усетя, без да си задам въпрос "какво всъщност усещам?"

Има такива усещания, които трябва да са ужасно мъчителни, но ми носят облекчение.
Има и такива усещания, които трябва да са ужасно щастливи, но ми носят мъка.
Това усещане е от втория вид...

Какво усещате, когато изпитате истинско щастие, но компанията, с която го преживявате не е пълна и липсва най-важният човек.
Трудно ми е да определя мъката или разочарованието, или непукизма, или безразличието. Но това сякаш остава на заден план. То сякаш не е толкова трагично, колкото, че присъствието на разочарованието проваля момента "Уау".
Трудно ми е. Не съм от хората, на които не им пука за онези около мен, онези най-важните. И заради това боли най-много, когато на тях не им пука.
Усилията и мълчанието вече нарушават всички изградени от мен граници и предизвикват неадекватни реакции спрямо останалите, с които имам контакт.

Един обикновен танц между двама чужди, един обикновен спомен за далечно чакане и мидички, едни отминали загубени години...

Да, може би онова чувство на обществото е много по-важно от личното, но аз не знам как бих се справила с обществото, ако чувството от личното, ме съсипва.
.
Трябва ли да се чувствам гузна, че веднъж в живота си съм се погрижила за себе си, а не за останалите?
Трябва ли да плача, защото в най-важните моменти в живота си оставам сама?
На кого да благодаря, когато изпитам истинско щастие и с кого да го споделя?
Кой би разбрал искрения ми егоизъм?
Кой би ме подкрепил в личния ми стремеж да успея в собствения си свят?
Кой може да ми отговори на тези въпроси?....

През сълзи пиша това, но те не могат да утолят жаждата на болката и разочарованието, които тая. Колкото и да плача и колкото и да го крия пак няма да е достатъчно.