От седмица насам съм във вихъра на филма, който създадох с моята приятелка Невена. Затворихме се в него и запечатахме изходите, но аз си оставих дупчица, за да следя какво се случва навън. Скоро ще има още информация относно тази тема, но сега искам до обърна вниамние на друго. Говоря всъщност за студентските окупации. Сигурна съм, че всеки от вас следи, участва или е запознат с тази ситуация.
След премиерата онзи ден най-накрая успях да посетя 272 аудитория и да вляза в крачка с моите колеги. Видях много неща, почувствах много неща и изпитах желание да се изразя.
Не знам дали знаете, но всяка вечер към 22:00 в аудиторията се провежда дискусия/събрание и се гласуват важни въпроси от дневния ред. Има микрофон и всеки може да изрази мнението си. Ползването на микрофона обаче на моменти ми напомня конкурс по свободно съчинение, като част от участниците дори не са си подготвили съчинения. Затова и не поемам, за сега, микрофона в свои ръце.
Нещата, които са ми на сърцето и на езика, за момента, нямат нужда от подобна гласност, защото биха били загуба на времето на онези важни изказвания и решения, които би трябвало да са на преден план по време на това събрание.
Затова реших да си излея душата тук. Не знам колко хора ще прочетат, но аз ще пиша, защото и това е начин... това е начинът. Мисля също така да направя серия от подобни постове, като включа снимки и евентуално видеа.
Какво се случва?
Има много хора, които искат, но не могат да надникнат в ректората и да се запознаят с процеса на работа, потока от мисли и идеи и взимането на решения.
Ще представя моята гледна точка, това, което аз видях, начина, по който аз го видях, позтивното и негативното, това което ме накара да се почувствам горда и онова, което ме засрами.
Ректоратът на СУ кипи от студентска учебна и практическа дейност повече от когато и да било, по мое мнение. Групови дейности, центрове, събития, дискусии, гости, филми, единност. Всеки открива своето място и допринася по своя начин. Създава, разпространява, одобрява/отхвърля, подкрепя, съдейства, информира, координира, гласува. Има работа за всеки, има място за всеки. Посоката, организацията, процеса все още не са стъпили стабилно на земята и биват разклащани от полъха на съмнението, различното мнение и несъобразителността. Но дейните младежи се държат здраво за клоните и учат. Образователния процес в университета никога не е бил толкова сияен. Учениците преподават, а преподавателите и народа се учи.
Като студентка и като учителка, аз съм горда. Само така мога да определя чувството, което всяват у мен моите колеги. Но и не мога да пренебрегна притесненията си и несъгласията си.
На общите събрания всяка вечер може най-ясно човек да види и усети какво се случва в СУ и университети из страната. Няма нищо розово или черно-бяло. Всичко е една мацаница на художник търсещ своя път и място в света на изкуството. Картината се създава, все още неразбрана, но мястото и в обществото ще боядиса съзнанието на много.
23:00 - събранието е в своя неубоздан разгар...
Момичета и момчета грабят микрофона и поздравяват, обявяват, споделят, критикуват и недоволстват. Повечето не конструират мисълта си и се впускат в излишъци, които губят вниманието на множеството, което с изминаващите минути намалява. Взимат се решения без внимание. Важните въпроси биват засенчвани от безсмислени коментари относно битовизми. Няма контрол, няма подредба, няма хора, които да следят процеса. Пламва хрумване в главата на някой и той търчи по стълбите да се изкаже преди да е забравил. Това е младежта, това е ентусиазма на растежа, това е нетърпението. Красиво е, нека го има, но както един студент неведнъж напомня по микрофона, опитвайки се да върне фокуса в очите на колегите си: "Събрали сме се, за да вършим работа!"
Когато за първи път присъствах на това събрание още в началото на окупацията бях потресена и разочарована. Продължавам да се разочаровам, но си обяснявам всичко крехката ни възраст и липса на търпение.
За огромно мое съжаление ние сме поколение, което не е било обучавано как да се изразява, няма набора от подходящи думи, които свободно да ползва и да привлича внимание с начина на говор и поток на мисли. В училище ние не пишехме достатъчно - ФАКТ! Това ме възпира да поискам думата. Но пък и смятам, че само осъзнаването ме изразява по-добре от някои мои колеги побързали да бъдат чути без да имат какво наистина да кажат.
Не казвам да мълчат, напротив, бих искала целия свят да ги чуе, но ги съветвам да пишат! Да, да пишат. Писмената реч е тази, която обработва данните на мозъка. Устната е само пренос, флашка, да я наречем.
Ето затова и аз пиша. Пиша своите мисли, защото знам, че така ще кажа по-добре онова, което просто ще измънкам на микрофона. Взимам една тетрадка и записвам всяка моя мисъл, като я редактирам и преработвам преди да я споделя, отнема ми време, но ми дава такова, в което да разбера струва ли си тази мисъл, точно в този момент и тук ли е мястото, където тя ще бъде чута, разбрана и ще натежи. Важен процес, които не е навик... за жалост.
Сега може би ще имам по-голяма смелост и самочувствие, когато някой път поема микрофона... Преди всичко ще пиша, после ще говоря. Имам си навик.
Мога и още, но има време...
Сега обаче ще рекламирам едно събитие, което ще се случи довечера, което също ще опиша, представя и анализирам тук след като се случи.
Става дума за лекция, което ще се проведе с СУ 272 аудитория:
Дискусията ще е на тема "ЗА МАФИЯТА И МЕДИИТЕ ОТКРИТО" и ще бъде първа по ред, като след нея ще следват още няколко.
Всички студенти могат да присъстват, а останалите ще могат да я гледат на живо тук: http://www.ustream.tv/channel/najivo и след това в Youtube.
No comments:
Post a Comment