"Две очи като кинжали..."

Две очи като кинжали пронизват тила ми. Чувство за безтегловност примесено с болка от малки иглички впиващи се в изтръпналата ми кожа се плъзга по гърба и обвива бедрата ми. Кинжалите разкъсват дрехите ми и се впиват несигурно в плътта ми. Прешлените ми изпукват притеснено, раздвижвам плешки нервно, чувствам се застрашена, чувствам се гола. Стискам чашата с ледено студеното питие, поглеждам нагоре опитвайки се да разсеям фокуса, но кинжалите са се вкопчили в реакциите ми, чакат ме да се обърна, чакат ме да ги погледна, чакат ме да се срина.

Усещам нажежено въже около врата си. Въздуха не ми достига, а кожата ми гори. Вижда се потта. Слизам по стръмните стълби и затварям бързо вратата след себе си. Лампата мъждука сънено. Едва долавям образа си в огледалото. Изведнъж става достатъчно светло, за да фокусирам две изплашени синьо-зелени очи. Гледат ме с болка, молят ме да спра, да ги пощадя. Не искат да се връщат обратно по стълбите. Загубили са увереност, загубили са пътя си, объркани са от връхлитащите ги емоционални заплахи.

Пуснах студената вода и бързо наплисках лицето си. Затворих очи. Вдишах дълбоко и издишах... един... два... три пъти. Отворих очи и отново се взрях в огледалото. Несигурността я нямаше, страха го нямаше, нямаше емоция. Всичко в очите се беше стопило. Беше изплакано в канала, потънало с хлорираната вода.

Очите, които ме гледаха сега бяха сиви, каменни, безизразни. Спокойни, но далечни. Скрили бяха всички емоции, целия страх от непознатото и болката, в тънките реснички около зеницата. Пресвяткането на крушката ги караха да играят и ако можех да се вгледам дълбоко в тях щях да открия онази бъркотия от емоции и чувства, която видях преди малко. Но сега всичко беше подредено и изрядно.

Изправям гърба си, подръпвам блузката, заглаждам бретона зад ухото. Поглеждам се още веднъж и излизам през вратата. Стълбите ми се струват още по-стръмни. Вдишвам бавно докато ги изкачвам. Стигам до горе и веднага се насочвам към чашата си. Търся куража си в нея. Отпивам една, две, три големи глътки и се обръщам с изкуствена самоувереност с лице към помещението. Очите кинжали са там. Гледат в друга посока. Чакам да срещнат моите бездни. Искам да видя дали ще усетят липсата на онази каша, дали ще искат пак да се впият и да задълбаят с острие, за да изкопчат онова объркано и голо същество.

Кинжалите се усещат. През глътка от една чаша се стрелкат в сивотата ми. Летят към мен и търсят болката и страха, уязвимостта. Настъпва тишина и мрак. Виждам само очите му. Те ме гледат нежно, търсят нещо, говорят ми без думи, но аз съм толкова отчуждена от своите емоции, че не мога да доловя какво ми шепнат. Въртя се, отбягвам ги, мръщя се, натъжавам се, усмихвам се, обърквам се и сивото отново става синьо-зелено. Изгубих маската си, изгубих силите си. Кинжалите ме пронизват и побеждават тялото ми. Боря се, но без резултат, страх ме е, но не мога да избягам... Хващам кинжалите здраво и с пълна сила ги забивам в сърцето си, пробивам мускула, завъртам ги с мъка, крещейки от неудържима болка. Строполявам се в ръцете му, в локва от емоции.