Лично-Лирично отклонение 101

(Май трябва да си направя рубрика за личните лирични отклонения, защото започват да се превръщат в тендениця. Та, както се казва, Enjoy... )

Потта се стичаше по шията й, болката пулсираше в мускулите й, сухожилията бяха опънати, а вените прозираха през млечната й кожа. Мислите й галопираха сякаш през пустиня, но тя правеше всичко възможно да не мисли за това, което беше пред очите й или това, което можеше и искаше да направи. Тялото й се огъваше във всякакви форми и трепереше от напрежение. Замисли се за температурата в стаята. Усети парещия въздух по голата си кожа. Нямаше причина да е толкова горещо, освен една единствена - тя така обичаше. Докато се опитваше да се концентрира върху дишането си, се замисли и за друго. Какво щеше да прави след това. Как трябваше да се държи, къде трябваше да гледа, къде да седне и как да се усмихне. Всичко случващо се беше ново за момиче, като нея. Замисли се върху миналото си. Грешките, които са я отвеждали в чужди чаршафи, от които се е отвивала опозорена и засрамена, неподходящите и вулгарни реплики, които е понасяла, само и само да бъде такава, защото... Защо е била такава?

Времето се изплъзваше като вода през пръстите й, а тя все още не знаеше какво да каже. Нощите преминаваха в дни, дните в безсънни нощи и болка. Сладка желана болка. Но само това получаваше. Не можеше да си позволи повече, не знаеше как, не искаше да сгреши. Болката я изпълваше, а погледа й попиваше останалото. Ненаситна, мълчалива, срамежлива, порочна, мила, искрена и истинска. Тя беше всичко и нищо, защото трябваше да се крие в собствените си чувства.

Правеше го толкова добре, че той дори не разбра...  и все още не знае.