Тя
вървеше, потънала в спомени, по калдъръмения път. Той се виеше самотно сгушен
между малки дървени къщи, чиито прозорци топлеха унесения й поглед. Слънцето
залязваше, човешкото ромолене притихваше, шалът на раменете й галеше
настръхналия загар.
Мисълта
й се рееше далече пред нея. Мислеше за бара, мислеше за вечерта, мислеше за
вълните, мислеше за него. Притесненията й не избягаха след срещата със
спокойния полъх на любимия град, само заглъхнаха.
Пое
си дълбоко въздух и се вгледа в пътя. Краката й кафеникаво червенееха, слънцето
не щадеше, вечерно време се забелязваше най-силно. Малките й стъпала играеха
игри по камъните образуващи дългата улица. А тази улица водеше само до едно
място.
Наближавайки
завоя бризът я смути. Зави шала по-здраво и забърза. Закъсняваше. Стигна до
мястото и бавно пое по стръмните стълби. На последното стъпало се разкри
чаканата картина. Високи скали спускащи се до брега, меки вълни галещи краищата
им и оранжев оттенък рисуващ сенките им. Залезът идеше.
Бавно
заслиза по стръмнината. Внимателно поставяше стъпалата си върху издатините.
Помогна си веднъж с ръка, но беше смела и стигна до най-долната скала. Тя беше
любима и я чакаше. Настани се удобно, вдигна влажен поглед към бягащото слънце
и зачака. Гледаше пъстрите му преливащи цветове, които топлеха самотното й
съзнание. Звукът на малките вълнички нежно разбиващи се в скалите свириха
нейната песен, а тя наум припяваше с мисъл. Чакаше отново, за поредна вечер.
Тази обаче беше различна, знаеше го, усещаше го.
Слънцето
доближи отсрещния бряг, за секунди изрисува облаците и за още една такава
потъна в земята. Мигът бе изчезнал толкова красиво и толкова бързо. Тя се
обърна назад, но там беше само нощният вятър чакащ да я прегърне студено и да й
напомни за себе си. Погледна остатъка от слънчеви багри и отново зачака.
Тази
вечер е специална, този път той ще дойде…
No comments:
Post a Comment