Тя се дзвереше през прозореца ми и ме гледаше право в очите, сякаш ме разсъбличаше с мисъл. Блестеше като хиляди диаманти скупчили се пред сергия за полиране и тук там се мяркаха прашасалите петна, които космоса се опитваше да избърше със звездите.
Тя знаеше... Знаеше прекалено много, сякаш ми беше прочела дневника. Знаеше всяко едно петно от сълза на възглавницата за какво е проплакано. Знаеше какво търся всеки път, в който погледна към екрана. Знаеше даже онези дълбоко заровени под морското дъно тайни, които дори и аз не исках да знам.
Тази нощ знаеше дори повече от обикновено. Пуснах пердето, защото ми писна да съм гола пред нея, но дупките през, които надничаше ме оглушаваха. Пак я поканих. Този път и аз и отговорих на втренчения поглед. Огледах всичките й петна сякаш са недостатъци, строящи перфектната романтична картина. После си я представих как гледа и други хора. Представих си какво вижда през чуждите прозорци.
В някакво магическо измерение, в което ме отвлече видях един мъж. Той седеше на едно старо олюпено бюро и се взираше в искрящ монитор. Щракаше по клавиатурата му сякаш стреля с картечница и от време на време поспираше да прегледа творението. Сега аз го гледах през нейните очи. Понякога се скриваше от погледа ми защото имаше едно дръвче пред прозореца, но вятъра услужливо повяваше клоните му настрана. След още няколко изстрела мъжа спря. Затвори капака на лаптопа и стана от стола. Застана до прозореца, скръсти замислено ръце и се вгледа право в мен. Пак бях гола, пак ме преценяваха, а сега и той знаеше мокрите петна на възглавницата от какво са. Гледаше ме нежно, тревожно, дори малко влюбено...
Не мога да се скрия, не мога да заровя същността си, да я облека в черни дрехи и да забраня на луната да я вижда. Всяка една моя прашинка е поставена на достъпно място, а той вместо да забърше прахта изписва с пръсти думи, които никога няма да чуя. Как мразя тази своя прашасала, антична, романтична същност, ръждясала на рафта, а минувачите само подминават и я оглеждат, сякаш е стара вехтория, никому нужна.
И луната я гледа. Не се смее, не плаче, не бърше прахта, но и не подминава. Само гледа... и знае.
No comments:
Post a Comment