Жената с червения балон в трамвай номер 10

Трамваите са любимите ми машини. Историята просмукана в тежката им метална конструкция се влачи като пара след вагоните и съживява всеки градски завой. Напомнят за едни далечни черно-бели времена, в които аз мога да ходя на сън. 

Понякога сядам най-отзад във вагона и наблюдавам пътниците. Обличам ги в цилиндрични шапки и черни фракове. Изглаждам дългите фусти на жените и прикрепям с фиби кокетните им шапчици. Зачервявам бузите им и им излъсквам очилата. Пиша им сценарии и ги редя в сюжети като кукли. Заигравам се и пропускам спирки. 

Веднъж дори си позволих и аз да участвам в една ренесансова постановка в трамвай номер 10. Прибрах коремчето в дантелен корсет с нежни бродерии около гърдите. Вързах къдриците си с фиби и поставих цвете над ухото да си играе с погледите на джентълмените. Хванах бялото дантелено чадърче в ръка, изискано прибрана в ръкавица, подчертаваща дългите ми пръсти. Чувствах се знатна, гледах гордо, усмихвах се невинно, но намигах палаво. Джентълмените в другия край на малкия вагон се обръщаха назад, разменяха си тихи реплики, а след това изригваха в смях и взаимни подбутвания. Не смееха да заключат погледите си с моя, но на мен вниманието им ми стигаше.

В трамвая нямаше много други пътници освен една възрастна жена. Тук в текста би следвало да я опиша като дама и да я пременя в дълга кадифена рокля, но вместо това целият театър се изпари като дим през отворения прозорец на трамвая. 

Загледах се във възрастната жена и разбрах защо съм се върнала в реалността. Тя беше самата реалност. 

Дълга, рядка, бяла коса, чиито кичури имаха свое собствено мнение и вървяха в различни посоки. Дълга карирана пола, която изглеждаше сякаш е скалъпена в нечие влажно мазе, на стара метална шевна машина с педал. Жената гледаше в пространството, а очите й отразяваха празните улици. Старицата държеше в сбръчканата си потъмняла ръка, червен балон. 

Тъгата й се помирисваше дори в дъното на вагончето, нямаше нужда да ровя в пъстрия й поглед, за да я открия. Тя сякаш обаче не беше в трамвая с нас, както аз не бях там до преди секунди. 

Ледените блокове във времето бяха пропукани само с едно нейно движение. Жената вдигна сбръчкания си поглед нагоре и погледна към червения гумен свят реещ се над главата й. С една естествена и съвсем очаквана лекота на лицето и се прокрадна усмивка, която се настани и стопли сивите й черти. Усмивката стопли и сивия трамвай. Цветовете около мен засияха и запремигаха на радостни парцали. 

Стреснах се. Това не беше обичайната реалност, в която си живуркахме задружно, сбърчили вежди. Това приличаше повече на пиесите, които поставях в трамваите. Така и беше. 

Слязох на следващата спирка и погледнах трамвай номер 10. Той бе шарен фонтан от емоции биещи се със сивотата на булеварда. Погледнах към прозореца, до който бе седнала възрастната жена с балона. Тя продължаваше да го гледа влюбено и да се усмихва. Погледнах чакащите на спирката, погледнах и другите пътници в трамвая. Сякаш никой не я виждаше, бяха слепи. 

Започнах да потръпвам в страх, че сцените, които разигравам в главата си са взели превес над трезвото ми мислене и съм започнала да получавам пристъпи на шизофрения или дори лудост. Би могло да е възможно, защото отегчението ми от реалността на моменти раждаше плашещо реални ситуации, които никога няма да изживея, но в които ума ми живее. 

Трамвай номер 10 потегли, а с него и реалността на жената с червения балон. И до ден днешен вярвам, че не бе плод на налудничаво и отегчено въображение, а просто човек открил онзи пламък, онова стръкче или сламчица, за които жадно чоплим кариери, образование, наеми, ипотеки, спестявания, пенсии, връзки, бракове, деца, за да почувстваме щастието описвано в романи, изпявано в песни, заснемано на кино. Жената с червения балон в трамвай номер 10 бе щастлива. 

Поех бавно по любимите малки диагонали на квартал Лозенец. Не бях сигурна в движенията си или в облаците в главата си. Бурята в далечината тихо ме утешаваше и се наместваше удобно в кухината на сърцето ми. Бурята бе някак спокойна, облекчаваща, отървала се от някакъв двутонен страх или отчаяние. Истината бе обаче, че моят балон ми тежеше и не го гледах с усмивка.