Потърси

Моята болка беше образувала космос. [Лично-лирично отклонение]


Планината ме гледаше строго през широко отворения прозорец. Гневни пелени се бяха навъсили над нея, като стража обвили я в мъка и ярост. Вятъра виеше през процепите, като наранен и уморен вълк, а песента му караше стъклото да трепери от страх. 

Сгушена в своята безопасност отказвах да стана и да се откъсна от тази приказка. Историята, която ми разказваха звуците досущ приличаше на моята собствена. Сякаш гръмотевиците изреждаха обидни прилагателни. Сякаш облаците отразяваха погледа в очите ми. Сякаш вятъра имитираше плача ми. 

Гледах през прозорец, а сякаш се оглеждах в огледало. Извивките на планината наподобяваха тялото ми. Примирено застанала под настъпващата буря, приела съдбата си, посивяла, но спокойна. С всяка изминала минута-вечност силуета й избледняваше. Скриваше се тихомълком в емоцията и избледняваше пред гнева. 

Тялото ми болезнено се размърда. Реагира на нахлулия студ и мрак. Реагира на отражението си. Изпадна в гневни мисли и виждах как сивата маса почернява и се сгъстява. Планина вече не виждах. Не усещах и замръзналите си крайници. Отвих се и голите ми рамена потрепериха в ритъма на клоните. С отвращение, но и с примирение погледнах пак навън. Светлините на града приличаха на давещи се души, едва мъждукащи в поглъщащата ги бездна. Сякаш всичко светло и сияещо се разграждаше в тази буря. Погледнах се в огледалото на стената и видях, че нещо сияещо липсваше и в мен.

Косъмчетата по тялото ми се раздвижиха в синхронен танц, опитвайки се да събудят вкочанените крайници. Без успех. Раздвижих се с огромно усилие и стигнах до прозореца. Чувството, което повя ме прониза. Ей така, без причина, без усетено физическо нараняване, ме болеше. Сякаш вятъра разкъсваше плътта и си проправяше път към органите ми с нокти. Тялото и мозъка ми изгаряха от желание да се сгърчат на пода. Аз обаче стоях вкопчена в перваза. Гледах безчувствено пространството. Горещи капки започнаха да оставят своите безмилостни отпечатъци. Нервните ми рецептори не можеха да преценят дали това са капки дъжд или моите собствени сълзи. Мозъка ми прецени, че не са сълзите ми, защото физическите ми възможности не позволяваха да заплача. А и не се чувствах тъжна. Тялото ме болеше, органите ми също се мъчеха, но страданието беше само физическо. 

Отново фокусирах съзнанието си върху бурята навън. Вече всичко беше покрито в черни нюанси. Не различавах покривите от короните на дърветата. Светлините също се бяха удавили отдавна. Света там беше пребледнял и обединен под едно общо чувство. И в този момент изпитах спокойствие - искрено, непринудено спокойствие и облекчение. Болката по цялото ми тяло започна да се движи. Пое по тънки струйки към центъра на корема ми. Там започна да се оформя в една дебела топка, сякаш прежда се навиваше. Размърдах пръстите на краката си и ги почувствах, сякаш живота се бе вселил обратно в тях. Топката в корема ми се запълни и изсмука всички струйки чувство от вените ми. Започна да си проправя път през плътта. Проби стената и се разнесе във въздуха. Вятъра я полюшваше, но тя сякаш стоеше на едно място и просто плуваше. Гледах я без да задавам въпроси, без да откъсвам поглед, без да искам да разбера.

Изведнъж се спука... Като балон пълен с вода. Разпръсна диамантени капки навсякъде. Те тежаха като камъни. Обсипаха мрака и останаха там, висящи като на конци в нищото. Огледах се безмълвно и в недоумение. Моята болка под формата на капки беше образувала космос. Нямаше вече буря, нямаше тежки черни пелени, виещ вятър или изгарящ дъжд. Млечния път приличаше на улица или по-скоро на планинска пътека. Цветните мъглявини бяха като акварелни пръски. Единствените звучи, които се чуваха бяха... тишина - оглушителна тишина, която беше истинско спокойствие.



Това беше моята реалност.


3 comments:

  1. Replies
    1. хихи единствената фенка на тези постове е и най-прекрасната евър <3

      Delete
  2. Не е единствена - и на мен ми харесват пък :P

    ReplyDelete