100 дни независимост?

Този уикенд  е много бележит в моята прекрасна (не съм сигурна дали да ползвам кавички) страна. Може би с хубаво, може би и не с толкова хубаво. Днес Събота, 21.09.2013г., е стотния ден от протести против правителството на Пламен Орешарски. Преди 100 дни аз и моите сънародници излязохме на улицата с цветни лозунги, със свирки, със знамена, с усмивки, с идеи, с мнения, с една обща цел – да свалим едно правителство от власт, която е придобило без гласа на мнозинството, правителство, което още в първите си дни на съществуване се изгаври с народа, смятайки го за невеж и необразован.

В Неделя 22.09.2013г. ние ще честваме нашият Ден на независимост, като отново излезем на улицата и развеем знамената, забием тъпаните и завикаме с пълно гърло. Но след 100 дни нещата се промениха за всички от нас. Преживяхме много – блокади, полицейско насилие, подигравки, лъжи, опити да ни купят, опити да ни разединят, да ни омаловажат. Кои успяват, кои не, факт е обаче, че всеки има мнение, всеки има собствено виждане, всеки знае своята истина, всеки вярва в своите убеждения. Дали това ни разединява, дали друго, аз не мога да кажа, мога само да изразя моето мнение, мога само да покажа аз какво виждам.

Обичам моята страна, защото тя е красива, тя е богата, тя е плодородна, тя е дом. Но не мога да реша какво мисля за своите сънародници. Покрай тези протести се запознах с изключително много интелигентни хора, които четат, искат да знаят, които се борят и си защитават интересите. Но и видях незаинтересованост, най-вече, видях умора, видях омраза насочена в грешната посока. Все повече и повече този народ ми заприличва на изтощен, незаинтересован, окован затворник. Няма вече Левски, кръвта която е текла в неговите вени вече не тече в нашите. Трудно е да имам надежда и да не гледам навън, когато не мога да изляза на улицата без да ме е страх, че полицая които трябва да ме пази ще ме набие. Или ще ме глобят заради това, че искам да помогна, или още по-страшно ще ме погледнат с отвращение, когато помогна. Страх ме е да подам ръка. Започнала съм да си затварям очите, което ме променя, аз не мога да не гледам, не мога да не виждам, но вече не искам.

Утре е празник, но не знам какво трябва да празнуваме. Независимостта си? Ние независими ли сме, или сме роби на нашия страх, незаинтересованост, себелюбие, омраза, мързел и примирение.

Ето и малко от моя поглед върху протестите и хората…