Ах, морето… Аз съм морско дете, израснала край Черноморието,
закърмена с вълни, пясък и крякащи чайки. Това е най-естественият и успокояващ
звук за моето съществуване. Когато съм близо до морето съм друг човек и това го
виждат всички около мен, познати и непознати. Спокойствието ме пръска по
шевовете. Когато чуя вълна ударите на сърцето ми се умножават по 100. Когато
докосвам миди и рапани виждам морското дъно, усещам го, попивам го. Когато
босите ми крака усетят топлия пясъчен прах изпадам в транс съпътстван от таен
ритуал. Първо заравям пръстите толкова надълбоко, за да усетя мокрият пясък,
след това поглеждам нагоре със затворени очи и вдишвам слънчевите лъчи. След
това изолирам човешкия говор наоколо и независимо колко далече вълните галят
брега, аз ги чувам.
Бих дала всичко отново да живея до морето и всеки ден да
мога да се разхождам из Морската градина във Варна. Но въпреки тъгата и
носталгията ми по това приказно място – морето, не мога да отрека красотата,
която предлага София през есента.
Да, тази статия ще бъде посветена на есента, тъй като тя
настъпи с гръм и трясък и ме остави неподготвена и несбогувана с лятото. Разбира
се, всеки сезон си има отредено място тук, но вниманието, което трябва да
отделя, на моя „роден“ сезон ще е по-специално и изисква повече време.
Не мразя нито един сезон, защото като фотограф виждам
всякакви красоти и в четирите. Обичам различно всичките и си имам любими неща
от всеки един от тях.
През есента най-обичам миризмата и уюта. Мирише на сухи
листа отъпкани в асфалт, което ме пренася в картини рисувани с акрил. Есенно
време рисувам най-много. Сгушвам се в топли дрехи и вечер сядам да се упоявам с
миризма на боя и есен. Това за мен е и уюта. Не е прекалено студено, за да ми е
неудобно, достатъчно е да нахлузя едни пухкави чорапи и един дебел суичър, за
да се почувствам добре, колкото и да ми се иска да ми е топло.
Обичам цветовете. Обичам да визуализирам всичко случващо се
и съществуващо около мен, а цветовете на дърветата есенно време ме карат да
мечтая повече, да поставям въображението си пред очите си, да усещам това,
което виждам.
Обичам и дрехите, които нося. Не са прекалено тежки и не ме
задушават. Обичам черното си кожено яке, тесните дънки и високите кожени
кецове, които мама ми купи, за да не ми се мокрят краката когато вали.
Дъжда може би е единственото, което ме потиска. Все пак съм
родена през Юли и слънцето е моята усмивка. Когато вали и времето е мрачно
предпочитам да спя и да се връщам към онези приказни светове, които твори
въображението ми.
Обаче пък обожавам големите силни бури. Може би, защото във Варна те бяха
нещо често срещано, особено есента и зимата. Бурите ме успокояват, напомнят ми
за дома. Когато забушува природата отвън, аз спирам компютъра (трудна задача) и
чета ли чета. Книжките винаги са около мен, но надвиснат ли черните облаци,
хващам някоя като рефлекс. Понякога рисувам, рядко снимам.
И не на последно място, обичам да правя бижута, от кестени, жълъди,
листа, които сгъвам, връзвам, комбинирам с мъниста и тел и лакирам, за да не се
рушат като изсъхнат. Стават невероятни украшения.
Есента е много важно преживяване за мен, всяка година
чувствата са различни, но запомнящи се. Красотата й обаче е неоспорима, особена
в България, защото ние сме благословени с красотите и на четирите сезона и
можем да ги видим и усетим, както в планината, така и в града, така и на
морето.
Във всичко можем да видим красота и да усетим уникалния му
вкус, трябва само да отворим очите и тялото си за това, което може да ни
предложи природата и заобикалящата ни среда.
No comments:
Post a Comment