Потърси

Отива си лятото, идва есента...

Ах, морето… Аз съм морско дете, израснала край Черноморието, закърмена с вълни, пясък и крякащи чайки. Това е най-естественият и успокояващ звук за моето съществуване. Когато съм близо до морето съм друг човек и това го виждат всички около мен, познати и непознати. Спокойствието ме пръска по шевовете. Когато чуя вълна ударите на сърцето ми се умножават по 100. Когато докосвам миди и рапани виждам морското дъно, усещам го, попивам го. Когато босите ми крака усетят топлия пясъчен прах изпадам в транс съпътстван от таен ритуал. Първо заравям пръстите толкова надълбоко, за да усетя мокрият пясък, след това поглеждам нагоре със затворени очи и вдишвам слънчевите лъчи. След това изолирам човешкия говор наоколо и независимо колко далече вълните галят брега, аз ги чувам. 


Бих дала всичко отново да живея до морето и всеки ден да мога да се разхождам из Морската градина във Варна. Но въпреки тъгата и носталгията ми по това приказно място – морето, не мога да отрека красотата, която предлага София през есента.

Да, тази статия ще бъде посветена на есента, тъй като тя настъпи с гръм и трясък и ме остави неподготвена и несбогувана с лятото. Разбира се, всеки сезон си има отредено място тук, но вниманието, което трябва да отделя, на моя „роден“ сезон ще е по-специално и изисква повече време.


Не мразя нито един сезон, защото като фотограф виждам всякакви красоти и в четирите. Обичам различно всичките и си имам любими неща от всеки един от тях.

През есента най-обичам миризмата и уюта. Мирише на сухи листа отъпкани в асфалт, което ме пренася в картини рисувани с акрил. Есенно време рисувам най-много. Сгушвам се в топли дрехи и вечер сядам да се упоявам с миризма на боя и есен. Това за мен е и уюта. Не е прекалено студено, за да ми е неудобно, достатъчно е да нахлузя едни пухкави чорапи и един дебел суичър, за да се почувствам добре, колкото и да ми се иска да ми е топло. 



Обичам цветовете. Обичам да визуализирам всичко случващо се и съществуващо около мен, а цветовете на дърветата есенно време ме карат да мечтая повече, да поставям въображението си пред очите си, да усещам това, което виждам.

Обичам и дрехите, които нося. Не са прекалено тежки и не ме задушават. Обичам черното си кожено яке, тесните дънки и високите кожени кецове, които мама ми купи, за да не ми се мокрят краката когато вали.

Дъжда може би е единственото, което ме потиска. Все пак съм родена през Юли и слънцето е моята усмивка. Когато вали и времето е мрачно предпочитам да спя и да се връщам към онези приказни светове, които твори въображението ми.



Обаче пък обожавам големите силни бури. Може би, защото във Варна те бяха нещо често срещано, особено есента и зимата. Бурите ме успокояват, напомнят ми за дома. Когато забушува природата отвън, аз спирам компютъра (трудна задача) и чета ли чета. Книжките винаги са около мен, но надвиснат ли черните облаци, хващам някоя като рефлекс. Понякога рисувам, рядко снимам.

И не на последно място, обичам да правя бижута, от кестени, жълъди, листа, които сгъвам, връзвам, комбинирам с мъниста и тел и лакирам, за да не се рушат като изсъхнат. Стават невероятни украшения.

Есента е много важно преживяване за мен, всяка година чувствата са различни, но запомнящи се. Красотата й обаче е неоспорима, особена в България, защото ние сме благословени с красотите и на четирите сезона и можем да ги видим и усетим, както в планината, така и в града, така и на морето. 



Във всичко можем да видим красота и да усетим уникалния му вкус, трябва само да отворим очите и тялото си за това, което може да ни предложи природата и заобикалящата ни среда.





No comments:

Post a Comment