Събличай ме с лъчи a.k.a. моя климатичен пост

Както коментирах поста на Мани, нейния както и този на Нина вдъхновяват доста. Аз обаче реших да не се прехласвам по всички сезони, че няма да ми стигне нощта и търпението на читателите.

Есента е ясна, цветовете ми липсват, търся миризмата във всяка стара дреха в гардероба и поглеждам слънцето жадно, когато реши да разкапе снега от покривите.

Пролетта имам чувството, че ще подрани и ще ме подразни, но не много. Искам още малко мириз на сняг, бяло по празните клони, ледени кристалчета, топли шалчета, плетени шапчици, горещ шоколад и снимки, много много снимки.

Но сърцето си иска неговото. Цупи ми се, че говоря за други, че насочвам вниманието си в други сезони, че изневерявам. Иска си горещите слънчеви целувки, солените ласки, по загорялата кожа, морски капчици стичащи се романтично по златист кичур.
Иска си джина със сок от ананас, 3 ледчеда и 2 лимончета, влажната кърпа посипана с пясък, и лекотата на късата поличка в цветна щампа. Джапанките преметнати през рамо, босо да усеща горещия асфалт, лекота и гласът на чайката в ушите.

Как да го опиша не знам. Не обичам да ми тежи, не обичам да нося толкова много дрехи, че да трябва да свалям част от тях на закрито и да слагам двойно като изляза. Не обичам да носа големи чанти, в които да мога да си събирам всички видове плетени аксесоари, за да не ги загубя по тресето. Не обичам да трябва да си суша косата преди да изляза, вместо да разчитам на топлината на слънцето, което в никакъв случай не е по-полезно, но моята коса го оценява.

Живота си тече целосезонно, не е вярно, че само лятото се случват неща. Според мен лятото просто гледаме повече нагоре околокото надолу, не знам дали заради слънчевите очила, не знам дали заради липсата на студен вятър в сълзящите очи.

Плюс е и по-лесното пътуване, заради по-малкото багаж. Имам предвид, на кой му трябва багаж лятото, колкото по-малко неща около теб да те потят, толкова по-добре.
Музиката, усмивките, насладата, лицата на хората, жизеността, жаждата за живот у другите - мотивирам се когато погледна доволно ближеща сладолед усмивка. Усмивките ми липсват, когато е студено, защото много хора не виждат красотата. Но лятото има повече доволни хора, които разпръскват позитивна енергия и тя се просмуква в дърветата и леките бризове я разнасят от усещане до усещане. Обичам да усещам щастието на хората, не да се докосвам до него, да го разбирам или нещо подобно, просто да го усещам във въздуха, по улиците, на плажа, в палатката, край огъня, в залезите и изгревите.

Увита в два юргана и с две жилетки на раменете не мога да не пророня мъчна сълза за онова, което липсва на сърцето. Варна, Карадере, Пашадере, Камен бряг, Тюленово, Иракли, Поморие, Несебър, Синеморец, Градина и още, и още и още.

Но най-вече звука на вълните. Да затворя очи, да заровя пръсти и да слушам вълните да ми пеят, да ми шепнат, да ме събличат и да ме обичат. Единствената любов!

Ще спра, защото прекалявам, а и на мен ми натежа и ме натъжи.