Споделям го с вас защото "Малкият Принц" е изживяване, което никой възрастен не бива да забравя, уроци, които не бива да се страхува да научи и помни.
Ето и моят анализ на срещата на принца с лисицата, момент, който съхранява в себе си урок за най-съкровенната емоция, която може да изпита човешката душа - любовта към друго същество.
Антон дьо Сент-Екзюпери е определян като необикновен
човешки феномен, обичан навсякъде по света и в чиято личност може да се
разграничат поетът от ученият, художникът от изследователя, мъдрецът от детето.
Генерал Шасен, негов приятел пише за него: „Той беше едновременно голям
писател, голям философ, изобретател, математик, без да смятаме – боен летец,
инженер, конструктор, аеродинамик, военен герой и най-сетне приятел. В него
всичко бе свързано: математика, биология, поезия на пространствата, някоя
картина от борда на самолета, нещо любопитно в някоя кръчма, обичта към Паскал,
фокусите с карти за игра. И аз не смятам, че са различни хора Сент-Екзюпери,
който играе с някое дете, и Сент-Екзюпери, който чете Платон в някое нощно
кабаре на Декар”. Освен летец и поет, мъдрец и учен, Сент-Екзюпери е най-вече
създател на интелектуално-лирическа проза и е трудно човек да определи жанра на
творбите му. Литературното му наследство не е голямо - само седем? книги, една
от които дори не е завършил. Но творчеството му е оставило своя отпечатък в
световното литературно наследство.
Навярно не е необикновено, че Антон дьо Сент-Екзюпери
е роден във век, разкъсан от крайностите
на емоционално, материално и интелектуално търсене на човешкото съществуване и
това сякаш му е повлияло като личност. Той всъщност изживява краткия си живот,
разпокъсан между своите земни привързаности, страсти и вманиачения, за да се
издигне над духовно-поетическото им преосмисляне.
Оставяйки осемте? книги „Авиаторът“, „Южна поща“,
„Нощен полет“, „Земята на Хората“, „Боен пилот“, „Писмо до един заложник“,
„Малкият принц“ и незавършената „Цитадела“ зад себе си, Сент-Екзюпери несъзнателно
изработва една нравствена система, в която отговорността, дълга, приятелството,
смелостта, отдадеността се превръщат в основи на съществуването и задават
морални параметри на личността, ориентирайки нейното поведение и съзнание в
това объркано, забързано и героично време от 30-те/40-те години на миналия век,
че и до този момент.
Философстващият поет-писател, летец и национален
герой е този, от който се появява елегичната притча за любовта и верността,
страданието от неразбирането на живота и човешкото общуване, за приятелството и
болката от раздялата – „Малкият принц“.
„Малкият принц“ не е просто една притча за деца, тя
много естествено приляга на един все още непораснал, винаги игрив образ и не
предполага някакво философско проникновение върху смисъла на живота и човешкото
съществуването. Но точно това е тази кратка детска приказка, независимо от
трудността на улавянето на смисъла и внушенията бликащи от „Малкият принц“.
Смисълът не е в простотата или в дълбочината, която придава диалога, а в
бързата смяна на гледната точка на разказвача, културната калейдоскопичност,
отчупена от опита и прехвърляща читателя в интеркултурни лабиринти, оставящи чувство
на спокойствие и пустота. Самите герои сякаш са далечни, разделени от
космическата пустош, а мястото за среща е сред дюните на пустиня. Авторът и
разказвач може да бъде всеки един читател, а ориентирът е една звезда. В този
аспект творбата на Сент-Екзюпери, една от най-дискутираните книги, свързана с
проблемите на европейското общество, предоставя възможност за философско
осмисляне, осъзнаване и прозрение на едни прости човешки чувства.
“Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.
- Моля ти се … опитоми ме – каза тя.
- На драго сърце – отговори малкият принц – но нямам
много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.
- Само нещата, които си опитомил, можеш да проумееш
– каза лисицата. – Хората нямат вече време да проумяват нищо. …. Ако искаш да
си имаш приятел – опитоми ме!
- Какво трябва да направя? – каза малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори
лисицата. – Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз
ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на
недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…
На другата сутрин малкият принц пак дойде там.
- Ще бъде по-добре да дохождаш по едно и също време
– каза лисицата. – Ако дохождаш например в четири часа следобед, аз още от три
часа ще почна да се чувствам щастлива. Колкото по наближава времето, толкова
по-щастлива ще се чувствам. В четири часа вече ще се вълнувам и безпокоя; аз ще
узная цената на щастието! Но ако дохождаш в различно време, никога не ще зная
за кое време да приготвя сърцето си …
…
Така малкият принц опитоми лисицата. И когато
наближи часът на заминаването, лисицата каза:
- Ах! … Аз ще плача.
- Ти си виновна – каза малкият принц, – аз не ти
желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
- Разбира се – каза лисицата.
- Но ще плачеш! – каза малкият принц.
- Разбира се – каза лисицата.
- Но тогаз ти не печелиш нищо!
- Печеля – каза лисицата – поради цвета на узрялото
жито.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че
твоята е единствена в света. Сетне ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти
подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте
още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого.
Вие сте сега такива, каквато бе моята лисица. Тя беше лисица, подобна на сто
хиляди други лисици. Но аз я направих мой приятел и сега тя е единствена в
света.
И розите се почувстваха много смутени.
- Вие сте хубави, но празни – каза им малкият принц.
– За вас не може да се умре. Разбира се някой обикновен минувач ще помисли, че
моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото
вие всичките, защото тъкмо нея съм поливал аз. Защото тъкмо нея съм поставял
под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея съм пазил с параван. Защото тъкмо върху
нея убих гъсениците (освен две-три, за да излязат пеперуди). Защото тъкмо нея
слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята
роза.
И се върна пак при лисицата:
- Сбогом … – каза той.
- Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна. Тя е
много проста: най- хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е
невидимо за очите … Твоята роза ти е толкова ценна поради времето, което си
загубил за нея … Хората са забравили тая истина, но ти не трябва да я забравяш.
Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил. Ти си отговорен за
твоята роза…
- Аз съм отговорен за моята роза … – повтори малкият
принц, за да го запомни.”
Срещата на Малкия принц с образа на лисицата е може
би най-важната част от приказката, част в, която се задават основите на важни
житейски уроци, забравени от човечеството. „Детето“ трябва да разбере, че в
заобикалящото го общество всяка личност има своите граници, с които то е длъжно
да се съобразява и да приема различията в сблъскващите се характери,
отношенията и личните борби на всеки човек или животно.
Символът на опитомяването реално е опитът на човек
да бъде по-културен, възпитан и цивилизован в преките си взаимовръзки с
обкръжаващите го хора и най-вече в отношенията му с най-близките.
Опитомяването, за което говори лисицата, изисква чисто и смирено сърце, изисква
искреност, добродетели, нежност. Приятелството и любовта между две души е общ
единен процес на потребности, които другия, с желание да даде най-доброто на
любимия, се опитва да удовлетвори. Разбирателството и общуването са в основата
на диалога между Принца и лисицата. Разбирателството и хармонията между хората
ги прави единствени едни за други, контактът им осмисля съществуването, променя
перспективата на ежедневието, разкрасява реалността и еднообразието, което
унищожава чувствителността на човешките сетива. У самата личност се поражда
чувство за потребност и непредполагаеми асоциации на ежедневни елементи с
мислите за любимия, приятеля.
Човекът има нужда от контакт със себеподобни, има
нужда от хора със сходни интереси и възгледи, за да може да съществува
пълноценно. Затова и лисицата моли да бъде „опитомена“, защото тя усеща своята
самота, усеща нуждата, потребността да бъде потребна някому. Обществото е
отвикнало да „опитомява“, да създава нравствени ценности и да ги съхранява, да
отсява нужното от ненужното и важните от непотребните.
Лисицата се опитва да обясни на малкото момче, че
изживяването да има приятел не е лесен процес. Печеленето на нечия любов и привързаност
изисква силна себеотдайност, дисциплина и отговорност. В романа на
Сент-Екзюпери дружбата между двама души се асоциира с отдаденост, но
най-големият урок, който предава творбата е урок по нравственост и
самостоятелното достигане до прозрението за истинска любов. Посвещаването на
грижи и внимание към дадения човек го прави значим, важен, „опитомен“. Самата
лисица е символ на тази отдаденост, на сърдечността, на потребността,
искреността, отговорността. Лисицата е олицетворението на смисъла, който
придава чувството на привързаност към някого и самото обяснение на това чувство
– приятелство и любов.
Трудността, която читателя може да усети в
приказката, е смисъла на образите, разконспирирането на внушенията и
естествената връзка между неестествени герои. Уникалният характер на творбата
на Антон дьо Сент-Екзюпери идва не от стремежа читателя да бъде убеждаван с
думи, а от точно преценения механизъм на предаване на познание, извършвано чрез
осъзнаването на личния непосредствен опит. Тази поразяваща човешкото съзнание
детска приказка учи възрастните, че неспособността им да разбират и да се
ориентират в „другостта“ на действителността гротесково се прехвърля върху
всичко, което те вършат – социалния им живот, работата, бизнеса, търговията,
пътуванията, отглеждането на семейство, „паленето на фенери“. Лишеният им от
детско „великолепие“ свят, от „другост“, пораждаща радост и щастие се превръща
в изобразителен похват – „поетическо доказателство за валидността на моралната
присъда над този пресушен, в търсене на рационална и научна еднозначност на
смисъла, свят.“
No comments:
Post a Comment